If you put your feet in the river of Sava while sitting at a boathouse that move smooth by the water then it’s like standing at the mountain Gahkagaejsies peak. It runs a kind of clarity through the body that makes you continue striving.
Category Archives: blog
A sami in Belgrade
Hello, my name is Annica Wennström and I have got the great opportunity to work and live in Belgrade for a month. I come from Sweden but also from a country without borders, Sápmi, the place where the indigenous people of the North lives. I have already found the light of creativity here (= hard work) but as the nomad I am, you will find me walking around and let life happen. Warm greetings Annica
super mama djombo
This is the name of the bissau-guinean orchestra i am writing about at the moment. And i can’t help sharing with you one of its most famous pieces, “Dissan na mbera”, which means “let me walk peacefully”. A song from the years just after the war against the Portuguese, when the new independant goverment was starting betraying the ideas of revolution, and more and more big rich cars could be seen crossing the country like storms crushing everything on their way.
beograd first days
Hi!
I’m Sylvain Prudhomme, just arrived from France to spend one month in beograd, thanks to Krokodil and its invitation. Glad to be here and to write these posts, even if i still don’t feel very familiar with blogging… nor with Beograd, which i’m just starting to investigate! That’s why i’ve decided to try and write this blog in english, rather than in french. It will be a challenge for me, similar to that of being immersed in the city, still not understanding very much of what happens and what people say. And my approximative english might be convenient to my still approximative observations bout belgrade, since the first sights i’ll write here about will probably be quite clichés, despite all my efforts to be as accurate as i can!
Things i like till now (among many others):
-the way serbians say cheers before drinking: “Jiveli!”, “let’s live!” (if i’m not wrong), which is far more beautiful than our “Santé” (Health!). Would that mean a difference of programm in life? i wonder about it.
-trying to read the titles and the autors’names on bookcovers in the bookshops (i’m still very slow at reading cyrillic alhpabet); and realizing after a few seconds that i know them very well, and that sometimes i’ve read them!
-an old bar in a quiet street near the place i live, probably closed for many years, but still called “Robin Food”: the curtains are closed and covered with grafs, some windows are shattered, but what i like is this big bunch of trees grown in the yard, so high that when you see it you think it’s a small sample of Nottingham Forest brought here just for the atmosphere.
(i will post a picture of it as soon as i get a camera, in a few days)
O licu siromaštva / За лицето на сиромаштијата
U Beogradu i Skoplju viđam isto lice siromaštva. Pored zgrada i posmatranja da li se im se ljušte fasade, kao i gledanja ulica i trotoara u potrazi za rupama i đubretom, siromaštvo se najbolje vidi na licima ljudi koji kupuju ili prodaju. Gledam lica ljudi u supermarketu. Ne deluju raspoloženo. Posmatram i kasirke (nisam do sad ni u Beogradu ni u Skopju nikad videla muškarca da radi na kasi): većina je neljubazna i izgleda umorno, iscrpljeno, kao i mi. Ovde izgleda još nije ušao u modu evropski i američki model (preterano) ljubaznog ophođenja prema mušteriji. Ne kažem da mi se ova neljubaznost ne dopada. Upravo suprotno – sviđa mi se njihova iskrenost.
Zatim posmatram i prodavce na improvizovanim tezgama po ulicama, s cenama nespretno napisanim na parčićima papira, selotejpom pričvršenim za proizvode. Prodaje se sve i svašta – od gaća, čarapa i hulahopki, do upaljača, olovaka, svezaka i nekakvih plastičnih drangulija koje nikome nisu potrebne. Prodavci najčešće sede na niskim plastičnim stolicama tik do tezgi. Lica im deluju izbrazdano od očaja. Čak i ako ti je potrebno nešto s njihovih tezgi, strah te je da im se približiš, da ne bi zakačio nešto od tog očaja, tuge i beznadežnosti, kao da su prenosne, poput zaraznih bolesti.
Verovatno je lice siromaštva svuda isto. Sećam se siromaštva koje sam videla kad sam prelazila granicu između Arizone i Teksasa, na graničnom prelazu Nogales. Nakon sto metara, odjednom je prizor sasvim drugačiji: ulice su bučne i prljave, sa tezgama na sve strane. Tata mi je često pričao o dirljivom prizoru kome nisam prisustvovala: otac i dete prolaze pored štanda sa sladoledima. Dete traži sladoled. Tata mu kupi najjeftiniji, onaj napravljen od obojene, zaleđene vode, pruži ga detetu i odlaze zadovoljni.
*
Во Белград и во Скопје го гледам лицето на истата сиромаштија. Освен што се гледа по зградите, по тоа дали им се лупат фасадите, и по улиците и тротоарите, по тоа дали има дупки и ѓубре по нив, сиромаштијата најчесто се гледа на лицето на луѓето кога се занимаваат со купување или продавање. Ги посматрам лицата на луѓето што се во супермаркетите. Не делуваат расположено. Ги гледам и касиерките (немам видено маж да работи на каса во супермаркет во Белград, а богами ни во Скопје, досега): повеќето се нељубезни и делуваат уморно, истоштено, исто како и кај нас. Американскиот и европскиот модел на (претерано) љубезно однесување со потрошувачите се чини дека сè уште не е влезен во мода. Не велам дека ваквата нељубезност не ми се допаѓа. Напротив – ми се допаѓа нејзината искреност.
А потоа ги гледам продавачите што си поставиле самоделски тезги по улиците, со цени неумесно напишани на ливчиња залепени со селотејп на производите. Се продава сè и сешто – од гаќи, чорапи и хулахопки, до запалки, пенкала, тефтерчиња и некакви пластични дрангулии што никому не се потребни. Продавачите најчесто седат на ниско, пластично столче веднаш до тезгите. Лицата им делуваат избраздено од очај. Дури и да ти треба нешто од нивните тезги, страв ти е да им се приближиш, да не фатиш од маката и од очајот, од тагата и од безнадежноста, како да се пренесуваат како болест.
Веројатно лицето на сиромаштијата секаде е иста. Ми текнува на сиромаштијата што ја видов дента кога ја преминавме границата од Аризона во Мексико, во граничното гратче Ногалес. Поминавме сто метри, и одеднаш сликата беше сосема различна: улиците беа бучни и нечисти, со тезги на сите страни. Ова не го видов, ама татко ми секогаш го раскажува како трогателна сцена: татко и дете поминуваат покрај штанд со сладолед. Детето бара да му се купи сладолед. Таткото го купува најевтиниот, оној што е како боена, смрзната вода, му го подава на детето, и задоволно си заминуваат.
Grad naš, i vaš / Градот наш, и ваш
Kad sam prijateljima i poznanicima u Skoplju saopštila da idem u Beograd, mnogi su reagovali s oduševljenjem i nostalgijom. Iako sam i ranije nekoliko puta boravila u Beogradu na kratko, po načinu na koji su ljudi pričali o njemu stekla sam utisak da je to neki mistični grad, bivša prestonica, nešto poput Istanbula, mesto gde na svakom uglu možete naučiti nešto o regionu, a i o sebi.
U Beogradu sam videla upravo to o čemu sam razgovarala s ljudima u Skoplju: lepotu, premda komplikovanu. Beograd je i star i nov; fasade se krune, ali su lepe, bučno je, ali ljudi umeju da slušaju, ima puno knjižara, ali i mnogo turbofolka, grad izgleda bogato, ali i veoma siromašno, Beograđani kažu da je siv, iako ne negiraju da je istovremeno i zelen. Posebno su mi interesantni stavovi ljudi koji ovde žive. Beograd je lep, kažem ja. Oni na to odgovaraju da su stvari koje su meni simpatične njima postale ružne i neprivlačne. Pretpostavljam da Beograđani mogu da osmotre potencijal grada, pa su besni što ga on ne ispunjava.
Sećam se da sam i ja slično pričala o Skoplju. Sada ga volim i više nego što sam ikad želela. Počela sam da cenim svaki najmanji detalj svog grada, a da to nisam ni primetila: prolećne mirise, buku letnjih večeri, veličinu grada u kom znam svakog a mene niko ne zna, park u Karpošu 4, planine sa snežnim vrhovima koje okružuju grad, melanholičnu, sivu zimsku maglu. Nažalost, to sam shvatila tek pošto je Skoplje preživelo do sad neviđenu metamorfozu: barok, kič, prenatrpavanje grada statuama i tržnim centrima,tek nakon što su parkovi i drveće koji su gradu davali dušu nestali. Sad znam da volim Skopje, čak i ovakvo kakvo je. Uživam u njegovim detaljima – i smatram da bi svako ko voli neki grad trebalo da nauči da uživa u malim stvarima koje ga obogaćuju.
Evo jedne sitnice koja je jako lepa u Beogradu: pošto je brdovit i prijatno vetrovit s ulicama prepunim drvoreda, kad stojiš u podnožju određenog brda i gledaš prema vrhu ulice, čini ti se da te sa druge strane čeka more.
*
Кога на пријателите и познаниците во Скопје им соопштив дека ќе одам во Белград, многумина реагираа со воодушевување и носталгија. Иако претходно неколку пати имав отидено во Белград на кратки посети, начинот на кој луѓето ми зборуваа за него ми создадоа впечаток дека се работи за некој мистичен град од минатото, поранешна престолнина, да не речам нешто како Истанбул; место каде што на секое ќоше можам нешто ново да научам за регионот, па и така и за себе.
Па така во Белград го видов тоа што ми го посочуваа луѓето од Скопје со кои разговарав: убавина, иако комплицирана. Белград е стар, но и нов; фасадите се ронат, но убави се; бучен е, но луѓето се слушаат; има многу книжари, ама и многу турбо фолк; изгледа богато, ама и многу сиромашно; велат дека е сив, ама не негираат ни дека е зелен. Посебно ми се интересни ставовите на луѓето што живеат тука. Белград не е убав, ми рекоа повеќето. Ми велат дека работите што ми се мене симпатични, ним им станале грди и одбивни. Претпоставувам дека го гледаат капацитетот на градот, и гневни се што не се исполнува.
Се сеќавам кога и јас така зборував за Скопје. Сега Скопје го сакам најмногу од што некогаш сум го сакала. Ја ценам секоја мала ситница за тој град што порано не сум ја ни забележувала: пролетниот мирис на градот, џагорот на летните ноќи, совршената големина на градот во кој истовремено можат сите да те знаат и никој да не те знае, паркчињата во Карпош 4, венецот планини со снежни врвови околу градот, меланхоличната, мрачна зимска магла. За жал, ова го сфатив откако на Скопје му се случи невидена метамофроза: барок, кич, пренатрупаност од статуи и шопинг центри, и откако дрвјата и паркчињата што на градот му дадоа душа не исчезнаа. Сега знам колку го сакам Скопје, дури такво какво што е. Уживам во неговите ситници – и мислам дека секој човек што си го сака градот треба да научи да ужива во ваквите мали детали што го бојат секој град.
Еве една ситница што е многу убава во Белград: бидејќи е брдест и пријатно ветровит, со улички по кои се наредени дрвја, кога стоиш на подножјето на одредено брдо и гледаш нагоре по улицата, ти се чини дека на другата страна те чека море.
Малки бягства
Той е съвсем нормален човек. Всяка седмица чете хороскопа си, а той обикновено не е верен. В повечето случаи не му предстоят големи катаклизми, далечни пътувания, любовни афери или проблеми на работното място. В много отношения той е съвсем нормален. Не сънува страшни сънища, жена му не му изневерява, децата му не са лоши.
В интерес на истината, понякога му влияят магнитните бури и слънчевите изригвания.
Понякога при пълнолуние не може да заспи. Понякога се стряска нощем, буди се и дълго мисли за непознати градове, за далечни маршрути и за друг сценарий на всичко това, което му се случва. Това е.
В много отношения той е съвсем нормален. На 33 години. Малко скучен. Малко предвидим. Няма авантюристичен дух. Не е женкар. Не мечтае да покорява върхове и не се заглежда по жени. Няма някакви особени таланти.
Понякога му е много тежко. Случва се един-два пъти в годината, когато има усещане, че въздухът в стаята не му достига или че таванът в спалнята слиза все по-ниско. Тогава предусеща всяка реплика, която жена му ще каже. Тогава – един-два пъти в годината, усеща, че просто няма сили да продължи. Някак му се струва непосилна идеята за правенето на кафе всяка сутрин; за чакането на рейса на спирката; за плащането на тока и парното; за всичките родителски срещи, които му предстоят.
В един момент има усещането, че просто няма да издържи под напора на всичко това. В един момент се плаши и не знае как да реагира – да бяга, да не се прибира от работа, да отиде в командировка, да си намери любовница. Какво…
Нещо трябва да направи, някъде трябва да избяга, а всичко е толкова предвидимо. В хороскопа му пише – срещи със стари приятели, любовни авантюри и проблеми на работното място. За късмет – точно тези два-три дни в годината, няма слънчеви изригвания и магнитни бури, от които се страхуват пенсионерите. Няма нищо – дори най-малко, за да се оправдае пред себе си. Жена му е добра. Децата са прилични. Когато се погледне в огледалото – и той е съвсем приличен.
Просто –един-два пъти в годината се сеща, че вече няма толкова неща, които да му предстоят. Тогава се облича, взема си палтото, казва:
– Излизам за малко до магазина, ще купя някои неща. Искате ли сладолед?
И затваря тихо вратата след себе си.
Ето това е моментът, от който го е страх. Не го е страх от земетресения, от природни бедствия, от улични престъпления, от катастрофи или някакво насилие. Страх го е от първите няколко секунди, когато седи в тъмното и се пита – а сега накъде.
По принцип може да тръгне навсякъде. Да хване някой късен влак, да хване самолет, да се затрие някъде и да продължи всичко по съвсем друг начин. Би могъл да живее чисто и подредено някъде, да става сутрин с ясни мисли в главата си. Би могъл да стане будистки монах или селянин, би могъл да бъде компютърен специалист, който да живее само във въображаем свят, би могъл още да си намери любовница, която да го разсейва и да пропъжда надалеч лошите мисли.
А той седи в тъмното, кучето го надушва и маха опашка срещу него. Той седи така – десет-петнайсет-двайсет секунди. Повече. В някои случаи всичко продължава повече или по-силно. После вдига яката на палтото си, нагазва в шумата, дава знак на кучето да мълчи и отива в задния двор на къщата. Все едно е излязъл просто да изпуши цигара. А нищо не е толкова просто – той стърчи в тъмното и се взира в светлите прозорци.
Жена му бърше прах, децата зяпат телевизия. Той гледа лавиците с книги в библиотеката, фикуса с огромните листа, който стига до тавана, олющената боя на шкафа, масата с четирите стола. Стои като хипнотизиран и гледа всичко товатака, сякаш го вижда за първи път. Все едно гледа телевизия. Казва си – в тази стая е затворен целият ми свят. Всичките тези книги, предмети, олющеният шкаф, фикусът, точно тази жена и тези деца.
Те говорят нещо, но до него не достигат думите. Движенията им изглеждат по-забавени, жена му се смее, а той седи пред прозореца и ги наблюдава. Някъде пет-десет-петнайсет секунди. Някога по-малко, друг път – нещата се проточват повече.
После жена му разсеяно погалва децата по главата, бърше им носовете или се усмихва. Понякога не прави нищо – просто продължава да бърше прах или гледа в празното пред себе си. Друг път бавно се протяга и захапва ябълка. И странно как – до него достига този звук и той го връща.
Стои още секунда-две, може и пет-десет, може и час, после влиза в къщата. Събува се, съблича се, все едно нищо не е било.
– Нямаше – казва – от онзи сладолед.
– А – ти се върна – отбелязва жена му. – Много бързо.
– Да – отговаря той.
Веднъж-два пъти в годината той се връща от много, много далече. Дори не е за приказка.
Какво сънуват вълците
Първата част от лова на вълци минава под ключово име “сънуване” и й напомня уроците по магьосничество на Дон Хуан от книгите на Карлос Кастанеда. От София тръгват още по тъмно, в сънено състояние, по улиците почти няма движение, светофарите премигват в жълто, а в дефилето пътят е леко хлъзгав. Баирите наоколо се сливат един в друг.
Те са женени от пет години и разстоянието между тях се увеличава все повече. От девет до шест са на работа всеки ден. След работа той включва компютъра и потъва във форумите на някакви ловджии и на притежателите на спортни автомобили, тя чете сайтове за бъдещи майки и форуми за усъвършенстване на счетоводители, от време на време гледат някой филм заедно, спят заедно и това е.
А, да – събота и неделя, есента и зимата, той ходи на лов. Три дни преди това е щастлив и еуфорията му личи отдалеч, стяга пушката, приготвя дрехите, пазарува мъжки храни – много месо и малко, но качествен алкохол, взема фотоапарата, толкова е погълнат от заниманията, че понякога забравя да й каже чао.
От известно време тя не му вярва, че ходи на лов. Има и доказателства – нито веднъж не е донесъл вкъщи убито животно (то само това и оставаше!) и никога не споменава женско име, което означава, че е гузен.
Една вечер, след особено гаден работен ден, тя му поставя ребром въпроса. В случая – просто застава под формата на главна буква Ф.
– Искам да дойда утре с теб!
Той вдига глава от монитора изненадан.
– Какво ще правиш с нас?
– А ти какво правиш?
– Аз отивам на лов.
– Досега нищо не си убил, така че и аз ще правя същото.
– Ще ти е скучно – пробва още веднъж той.
– И тук ми е скучно. Пък и никой не е умрял от скука.
– Жените не носят късмет, когато идват на лов. Момчетата ще ме гледат на криво – казва с равен глас той.
Не вдига скандали, няма викове, той не е такъв човек. Това просто е последният му опит да я разубеди.
– Доколкото знам, вие от години нямате късмет, така че нищо няма да разваля.
– Утре тръгваме в пет. Ще трябва да си приготвиш дебели дрехи.
Сега тя седи до него и всичко й се струва нереално. Пътят е хлъзгав, навън е студено и за да не заспи, тя следи осевата линия на пътя – брои прекъсванията, стига до сто и няколко и се отказва, поглежда към него, но той изглежда много сериозен и далечен. Тя отново следи пътя напред и всичко й се струва нереално като в някой автомобилен симулатор.
– Това не ти ли прилича на игра? На “Колин МакРий” например…
– Рали състезателя ли имаш в предвид или играта?
– Не знаех, че има и такъв състезател, мислех, че е само компютърната игра – казва тя, доволна, че поне си говорят.
– Колин МакРий става най-младият световен шампион през 1995, печели титлата със “Субару”, той е измислил и играта.
– Аха, със “Субару”.
– Преди четири години заедно с петгодишния си син се разбиха с хеликоптер в Шотландия.
– Ужас – казва тя. – Не знаех.
Той не отговаря и отново потъват в полусън. Само дето тя си мисли: “Лошо начало”.
След час и нещо път започва да става все по-светло. Може и да е от снега, който вън от София е доста повече. Селото се намира под връх Мургаш в Стара планина и на някои пътни карти дори излиза, че е махала, защото не е посочено да има път до него. И очевидно е заспало, защото не се виждат никакви светлини.
– Тук има ли вълци – пита тя.
– Хората от селото казват, че са идвали вълци – казва й той, без дори да я погледне за момент. Все пак след малко се обръща към нея и й обяснява като на малко дете:
– Засичали са следите им, онзи ден някой даже е видял един, а наскоро е било разкъсано и яре. Вълкът може да не се появи един ден, може да не се появи и втори ден, но на третия ден задължително ще слезе в ниското, защото тук има храна – отговаря мъжът й.
Тя пък се чуди откъде знае той тези неща за вълците, но нищо не казва. Не знае как ще прозвучи сега дори най-невинната забележка.
– Виж, не се бъркай много в разговорите. Момчетата тук не са много разговорливи, гледай да не пречиш – казва й той в момента, в който тя отваря вратата на колата, за да слезе.
Това е предупреждение, казва си тя. И го разбира.
– Ще бъда невидима – обещава му и той кимва с глава.
Пред едната от къщите вече са спрели няколко коли, а хората вътре правят опит да разпалят камината. Навън още не се е съмнало.
– Какво мислиш, че е сънувал Кумчо Вълчо тази вечер – пита още от вратата мъж от ловната дружинка в селото.
Тя се оглежда дали този въпрос е към нея или към някой друг, но никой не подхвърля идея за сънищата на вълка и тя също си замълчава. Навън още е тъмно и думите, изглежда, имат по-дълбок смисъл. Мъжете в камуфлажни дрехи прехвърлят небрежно пушките, подпират ги на стената, слагат ги на масата. В един момент тя губи от поглед мъжа си и после трудно го открива сред останалите хора, облечени по същия начин. Ловджиите определено изглеждат от един отбор. Излишно е да се уточнява, че тя не се чувства много на място, а розовото й яке се откроява нелепо на фона на мъжете с зелени шуби, гумени бутуши и груби планински обувки. Дава си сметка, че са екипирани за продължителен поход в планината, и поне на пръв поглед изглежда, че екскурзията ще бъде сериозна. Което малко я плаши.
Тя е изненадана и от друго – повечето са възрастни мъже, тук-там има и по-млади, но странното е, че тя не си е представяла точно по този начин хората, с които се среща съпругът й. След три-четири минути онзи мъж отново пита какво е сънувал тази вечер техният вълк и й се усмихва.
След това хората се разделят на две. Обясняват й, че една част от тях са т.нар. викачи, които гонят животните в определена посока и ги вкарват в капана. Останалите чакат със заредени пушки. Изненадана е, че в това занимание няма индивидуалисти. Разделението става май от само себе си. Няма спорове – аз искам тук, аз искам там. Тя само придърпва мъжа си за ръкава и му казва:
– А аз къде ще отида?
Той и отговаря кратко:
– Ти си смен.
Докато катерят в снега, мъжете говорят приглушено, ръкомахат и шепнешком се разбират кой къде да застане. Пътем се заглеждат в следите по снега – това там е било прасе, това е лисица, хванали са натам, ето тук е минал заек, виж колко много са били… После си пожелават тихо “наслука” и застават на пост. Мъжът й преминава реката, за да чака вълка. Тя тъкмо се радва на възможността да останат сами и да го разпита някои неща. Той обаче май предусеща за какво става въпрос и й показва със знак да пази тишина.
– Наистина ли ще стреляш, ако видиш вълк?
Той я изглежда така все едно сега я вижда за първи път:
– А какво да правя? Да го погаля ли?
– Няма ли да ти е жал?
– Тихо!
– Ако не знаеш – това си е убйство…
А той май е ядосан.
– Това да не ти е “Ну, погоди”! По това време на годината вълците се нахвърлят върху всичко. Нападат дори дивите коне, които живеят по високите части на планината. А конете се събират в кръг, прибират по-слабите животни с средата и започват да ритат със задните крака. Само така могат да се спасят.
Тя е изумена:
– Да не си прекалил с гледането на Animal Planet!
Той й хвърля гаден поглед и просъсква:
– Млъкни, защото ако продължаваш така, повече няма да стъпиш тук!
Тя му обръща гръб обидено, но иначе е доволна. Особено я радва онова “друг път” и това, че той допуска, че могат да идват и следващите пъти заедно.
Висенето в снега продължава сигурно час-два. Тя прави снежни топки, които не смее да метне нанякъде. Чертае фигурки с една пръчка по снега. От време на време се чува по някой изстрел, гърмене на пиратки, с които се гонят животните, и това е. После един по един ловджиите се отказват.
– Този път вълк няма да има – казва мъжът й.
– Каква изненада! – мисли си тя, а не го казва, защото не иска да си къса билета за следващия път.
– Нашият район се оказа прочистен и работата е свършена – обяснява един от мъжете, с когото заедно слизат надолу по пътеката.
– Нямахме късмет, но не всеки път е така – казва й извинително друг мъж от селото, когато вади от раницата храната, която си носи. Тя му се усмихва мило, така, както сигурно само майките се усмихват на глупостите на децата си.
После мъжете се отпускат, идва най-приятната част от лова и започват митовете.
– Седемдесет и пет процента от лова минава на маса – чува да казва някой.
А мъжът й, който вкъщи отбива до последно атаките да измие чиниите или да вдигне масата, сега е пръв ентусиаст да подготви жарта за камината и да се занимава с изтънчения ритуал по приготвянето на храната.
– Това е наденица от глиган – един от дядовците й подава парче месо, набодено на върха на ножа.
– Знаеше ли, че мъжът ти е толкова добър на скарата – пита я друг от мъжете.
Тя клати глава, докато се бори с месото.
– Това беше тайна – смее се и мъжът й. А тя от години не го е виждала толкова весел.
Това е моментът, когато нещата престават да бъдат такива, каквито изглеждат. Пушката не е просто пушка. Мъжете разказват как някой бил кръстил пушката си Милка и към нея се обръщал само по име. Друг се хвали, че неговата ловна карабина стреляла сама, когато видела дивеч. Някой сочи еленовите рога на стената и казва, че всъщност били негови…
Мъжът й се навежда над нея и й обяснява, че обикновено разговорът минава през няколко етапа. Първо говори един и всички слушат. Вторият етап е, когато всеки си говори с някого, по групички. Финалът е, когато всички говорят и никой не слуша.
– Виждате ли колко хубаво стана, че не хванахме вълк? Ако бяхме хванали, сега всички щяхме да завиждаме на онзи, който го е убил – обявява по някое време председателят на дружинката и всички се съгласяват.
На връщане пак е тъмно, само фаровете хвърлят светлина върху платното, а пътят май се изминава по-бързо. Те отново мълчат в колата, но мъжът й си тананика тихо някаква мелодия, която тя не може да разпознае.
– Мога да си купя пушка и аз – казва му тя и чака реакция.
Той не реагира с думи, само я поглежда и се усмихва.
Тя продължава да си зяпа пътя, брои прекъсванията на осевата линия, после й писва, гледа как плавно се вие пътят и по някое време решава, че техният вълк тази нощ е сънувал хубави сънища.