Първата част от лова на вълци минава под ключово име “сънуване” и й напомня уроците по магьосничество на Дон Хуан от книгите на Карлос Кастанеда. От София тръгват още по тъмно, в сънено състояние, по улиците почти няма движение, светофарите премигват в жълто, а в дефилето пътят е леко хлъзгав. Баирите наоколо се сливат един в друг.
Те са женени от пет години и разстоянието между тях се увеличава все повече. От девет до шест са на работа всеки ден. След работа той включва компютъра и потъва във форумите на някакви ловджии и на притежателите на спортни автомобили, тя чете сайтове за бъдещи майки и форуми за усъвършенстване на счетоводители, от време на време гледат някой филм заедно, спят заедно и това е.
А, да – събота и неделя, есента и зимата, той ходи на лов. Три дни преди това е щастлив и еуфорията му личи отдалеч, стяга пушката, приготвя дрехите, пазарува мъжки храни – много месо и малко, но качествен алкохол, взема фотоапарата, толкова е погълнат от заниманията, че понякога забравя да й каже чао.
От известно време тя не му вярва, че ходи на лов. Има и доказателства – нито веднъж не е донесъл вкъщи убито животно (то само това и оставаше!) и никога не споменава женско име, което означава, че е гузен.
Една вечер, след особено гаден работен ден, тя му поставя ребром въпроса. В случая – просто застава под формата на главна буква Ф.
– Искам да дойда утре с теб!
Той вдига глава от монитора изненадан.
– Какво ще правиш с нас?
– А ти какво правиш?
– Аз отивам на лов.
– Досега нищо не си убил, така че и аз ще правя същото.
– Ще ти е скучно – пробва още веднъж той.
– И тук ми е скучно. Пък и никой не е умрял от скука.
– Жените не носят късмет, когато идват на лов. Момчетата ще ме гледат на криво – казва с равен глас той.
Не вдига скандали, няма викове, той не е такъв човек. Това просто е последният му опит да я разубеди.
– Доколкото знам, вие от години нямате късмет, така че нищо няма да разваля.
– Утре тръгваме в пет. Ще трябва да си приготвиш дебели дрехи.
Сега тя седи до него и всичко й се струва нереално. Пътят е хлъзгав, навън е студено и за да не заспи, тя следи осевата линия на пътя – брои прекъсванията, стига до сто и няколко и се отказва, поглежда към него, но той изглежда много сериозен и далечен. Тя отново следи пътя напред и всичко й се струва нереално като в някой автомобилен симулатор.
– Това не ти ли прилича на игра? На “Колин МакРий” например…
– Рали състезателя ли имаш в предвид или играта?
– Не знаех, че има и такъв състезател, мислех, че е само компютърната игра – казва тя, доволна, че поне си говорят.
– Колин МакРий става най-младият световен шампион през 1995, печели титлата със “Субару”, той е измислил и играта.
– Аха, със “Субару”.
– Преди четири години заедно с петгодишния си син се разбиха с хеликоптер в Шотландия.
– Ужас – казва тя. – Не знаех.
Той не отговаря и отново потъват в полусън. Само дето тя си мисли: “Лошо начало”.
След час и нещо път започва да става все по-светло. Може и да е от снега, който вън от София е доста повече. Селото се намира под връх Мургаш в Стара планина и на някои пътни карти дори излиза, че е махала, защото не е посочено да има път до него. И очевидно е заспало, защото не се виждат никакви светлини.
– Тук има ли вълци – пита тя.
– Хората от селото казват, че са идвали вълци – казва й той, без дори да я погледне за момент. Все пак след малко се обръща към нея и й обяснява като на малко дете:
– Засичали са следите им, онзи ден някой даже е видял един, а наскоро е било разкъсано и яре. Вълкът може да не се появи един ден, може да не се появи и втори ден, но на третия ден задължително ще слезе в ниското, защото тук има храна – отговаря мъжът й.
Тя пък се чуди откъде знае той тези неща за вълците, но нищо не казва. Не знае как ще прозвучи сега дори най-невинната забележка.
– Виж, не се бъркай много в разговорите. Момчетата тук не са много разговорливи, гледай да не пречиш – казва й той в момента, в който тя отваря вратата на колата, за да слезе.
Това е предупреждение, казва си тя. И го разбира.
– Ще бъда невидима – обещава му и той кимва с глава.
Пред едната от къщите вече са спрели няколко коли, а хората вътре правят опит да разпалят камината. Навън още не се е съмнало.
– Какво мислиш, че е сънувал Кумчо Вълчо тази вечер – пита още от вратата мъж от ловната дружинка в селото.
Тя се оглежда дали този въпрос е към нея или към някой друг, но никой не подхвърля идея за сънищата на вълка и тя също си замълчава. Навън още е тъмно и думите, изглежда, имат по-дълбок смисъл. Мъжете в камуфлажни дрехи прехвърлят небрежно пушките, подпират ги на стената, слагат ги на масата. В един момент тя губи от поглед мъжа си и после трудно го открива сред останалите хора, облечени по същия начин. Ловджиите определено изглеждат от един отбор. Излишно е да се уточнява, че тя не се чувства много на място, а розовото й яке се откроява нелепо на фона на мъжете с зелени шуби, гумени бутуши и груби планински обувки. Дава си сметка, че са екипирани за продължителен поход в планината, и поне на пръв поглед изглежда, че екскурзията ще бъде сериозна. Което малко я плаши.
Тя е изненадана и от друго – повечето са възрастни мъже, тук-там има и по-млади, но странното е, че тя не си е представяла точно по този начин хората, с които се среща съпругът й. След три-четири минути онзи мъж отново пита какво е сънувал тази вечер техният вълк и й се усмихва.
След това хората се разделят на две. Обясняват й, че една част от тях са т.нар. викачи, които гонят животните в определена посока и ги вкарват в капана. Останалите чакат със заредени пушки. Изненадана е, че в това занимание няма индивидуалисти. Разделението става май от само себе си. Няма спорове – аз искам тук, аз искам там. Тя само придърпва мъжа си за ръкава и му казва:
– А аз къде ще отида?
Той и отговаря кратко:
– Ти си смен.
Докато катерят в снега, мъжете говорят приглушено, ръкомахат и шепнешком се разбират кой къде да застане. Пътем се заглеждат в следите по снега – това там е било прасе, това е лисица, хванали са натам, ето тук е минал заек, виж колко много са били… После си пожелават тихо “наслука” и застават на пост. Мъжът й преминава реката, за да чака вълка. Тя тъкмо се радва на възможността да останат сами и да го разпита някои неща. Той обаче май предусеща за какво става въпрос и й показва със знак да пази тишина.
– Наистина ли ще стреляш, ако видиш вълк?
Той я изглежда така все едно сега я вижда за първи път:
– А какво да правя? Да го погаля ли?
– Няма ли да ти е жал?
– Тихо!
– Ако не знаеш – това си е убйство…
А той май е ядосан.
– Това да не ти е “Ну, погоди”! По това време на годината вълците се нахвърлят върху всичко. Нападат дори дивите коне, които живеят по високите части на планината. А конете се събират в кръг, прибират по-слабите животни с средата и започват да ритат със задните крака. Само така могат да се спасят.
Тя е изумена:
– Да не си прекалил с гледането на Animal Planet!
Той й хвърля гаден поглед и просъсква:
– Млъкни, защото ако продължаваш така, повече няма да стъпиш тук!
Тя му обръща гръб обидено, но иначе е доволна. Особено я радва онова “друг път” и това, че той допуска, че могат да идват и следващите пъти заедно.
Висенето в снега продължава сигурно час-два. Тя прави снежни топки, които не смее да метне нанякъде. Чертае фигурки с една пръчка по снега. От време на време се чува по някой изстрел, гърмене на пиратки, с които се гонят животните, и това е. После един по един ловджиите се отказват.
– Този път вълк няма да има – казва мъжът й.
– Каква изненада! – мисли си тя, а не го казва, защото не иска да си къса билета за следващия път.
– Нашият район се оказа прочистен и работата е свършена – обяснява един от мъжете, с когото заедно слизат надолу по пътеката.
– Нямахме късмет, но не всеки път е така – казва й извинително друг мъж от селото, когато вади от раницата храната, която си носи. Тя му се усмихва мило, така, както сигурно само майките се усмихват на глупостите на децата си.
После мъжете се отпускат, идва най-приятната част от лова и започват митовете.
– Седемдесет и пет процента от лова минава на маса – чува да казва някой.
А мъжът й, който вкъщи отбива до последно атаките да измие чиниите или да вдигне масата, сега е пръв ентусиаст да подготви жарта за камината и да се занимава с изтънчения ритуал по приготвянето на храната.
– Това е наденица от глиган – един от дядовците й подава парче месо, набодено на върха на ножа.
– Знаеше ли, че мъжът ти е толкова добър на скарата – пита я друг от мъжете.
Тя клати глава, докато се бори с месото.
– Това беше тайна – смее се и мъжът й. А тя от години не го е виждала толкова весел.
Това е моментът, когато нещата престават да бъдат такива, каквито изглеждат. Пушката не е просто пушка. Мъжете разказват как някой бил кръстил пушката си Милка и към нея се обръщал само по име. Друг се хвали, че неговата ловна карабина стреляла сама, когато видела дивеч. Някой сочи еленовите рога на стената и казва, че всъщност били негови…
Мъжът й се навежда над нея и й обяснява, че обикновено разговорът минава през няколко етапа. Първо говори един и всички слушат. Вторият етап е, когато всеки си говори с някого, по групички. Финалът е, когато всички говорят и никой не слуша.
– Виждате ли колко хубаво стана, че не хванахме вълк? Ако бяхме хванали, сега всички щяхме да завиждаме на онзи, който го е убил – обявява по някое време председателят на дружинката и всички се съгласяват.
На връщане пак е тъмно, само фаровете хвърлят светлина върху платното, а пътят май се изминава по-бързо. Те отново мълчат в колата, но мъжът й си тананика тихо някаква мелодия, която тя не може да разпознае.
– Мога да си купя пушка и аз – казва му тя и чака реакция.
Той не реагира с думи, само я поглежда и се усмихва.
Тя продължава да си зяпа пътя, брои прекъсванията на осевата линия, после й писва, гледа как плавно се вие пътят и по някое време решава, че техният вълк тази нощ е сънувал хубави сънища.